Страннико!

Страннико, ако ме срещнеш
и пожелаеш да ме заговориш,
минавайки край мен, защо не заговориш с мен?
Защо и аз със теб не заговоря?
Уолт Уитман

/Мъка в душата — бодеж на живота,
стиснати зъби — за делника лек!…/
Тихо и властно те носи потока —
ти капка ли си или човек?

Тази стихия, ех, тази стихия!…
“Срещу течение не се върви!” —
речено-сторено. Сърцето свито
само понякога страшно боли

или пък нервите, в бурен класили,
току се надигат с вик побеснял.
Прекършваш ноктите — спомен за сила.
И се погледнеш — съвсем побелял.

А бреговете зелени и сухи
мираж си остават, пастирски блян.
Там все отдъхват — и неми, и глухи
уж твои братя… В неведом тих срам,

в шумна омраза дъха ти сух секва.
После пък: завист — огън ръждив…
“Да опустее!” — отронваш пак клетва.
И се погледнеш — все още жив.

Радост последна — все тъй от живота,
от този допир на кожа с простор.
Смъртта те дебне — пак от високо,
но вече влязла в добрия ти двор.

Какво ли оставяш? Син като огън
или пък думи — в потока луд — прах?
Каквото смогнеш. То стига за сбогом
тихо да викнеш: “Напук — живях!”.