Монолог на дъгата

За теб, Човеко,
ето ме.
За теб съм всякаква.
Не си променям само името.
И погледа.

Върви към мен —
уж близка, а далечна.
Сега поискай да се надпреварваме
във кратката си вечност.

По цветове ще те надмина,
без никога да падна от високото.
Ще стане облака във мен градина,
без да объркам своята посока.

И все пак с теб, Човеко,
малко си приличаме —
небе ми трябва и на мене,
за да те обичам.