Монолог на капката

Във мълнията се стаих.
Небето бе прозрачно синьо
и неподготвено за гръм.
Безследно той се срина.

Потънах в облак.
Бял и луд, на самотата си обречен,
той ме прие:
“Бъди!” — изрече.

Сега съм дъжд.
Сега съм дъжд.
Земята, сгънала нозе,
се моли дълго да остана —
да ме превърне в цвете.

Сезонът е неумолим —
със участ кратка и ранима.
Ще дойде друг,
ще дойде друг.
Цъфтеж ще има.

Небесното е болка в нас —
от болка земното живее.
Обречени на двойна власт,
подготвени ли сме за нея?