13 – 29 стр.

*
Човекът, който осъзнае, че нищо не знае за себе си, вече е на път да се търси.
Щастие е, че търсенето винаги предстои, защото намирането никога не стига.
*
Мярата се съдържа в безмерността. Обратното се постига.
*
Идолите, избрани от сърцето, всъщност са модели, предпочетени от мисълта.
А моделите не са, за да гледаме в тях, а да гледаме и чрез тях.
*
Кратките пътища са само за великите хора, защото те ги превръщат в дълги.
*
Пътят не е взиране в другите, а в посоката .
*
Във времето възторгът дава на индивида детството му, но може да вдетини тълпата.
*
Човекът е река, идеите му – риби, рибари са неговите мисли. Уловът зависи от стръвта, която си майсторим и поставяме сами. Ето защо „хващането” на идеите, които носим, е призвание, постигането на което е в собствените ни ръце.
Разбира се, можем да прегърнем живота си и в рибарски лакардии, които са смешни за другите и тъжни за нас .
*
Когато стремежът за съвършенство престане да бъде за нас болка, преминали сме първото стъпало на мъдростта. Когато успеем да превърнем този стремеж в радост, ние сме на върха на стълбата – независимо дали го осъзнаваме или не.
*
В изкуството недовършеността е основното доказателство за съвършенство, ако чрез него сме успели да защитим своя усет и критерий за завършеност.
*
Мигът ни завършва, но не ни довършва. Времето е господаря на процеса. Желанието да го превърнем в роб е обяснимо.
*
Независимо дали ни дава или ни отнема, бог ни проверява .
*
Кръстопътят ни дава шанс, ако сме подготвени за пътя.
*
Изгубим ли удоволствието от живота, губим правото си да бъдем живи. Има единствен изход – да го извоюваме отново.
*
Депресията не е болест на душата, а движение на духа към прераждане, когато я преодолеем.
Прераждането приживе е „маята” на нашата духовност. От нея зависи какъв хляб ще омесим от живота си.
*
Човек всеки ден себе си настига, но никога не се постига.
*
Себслюбието погубва, но само този, който не е работил достатъчно за възможностите.
*
Човекът може да бъде мишена единствено за бога.
*
Духът ни е кораб, който плува в открити води и не достига бряг. Ето защо е важно екипажът – чувствата и мислите – да бъде единен.
*
Борбата в природния и в човешкия свят е ненужна дори в своята необходимост и скрита въпреки своята видимост.
*
Смешни и глупави ми изглеждат всякакви вайкания за ненужността на литературата. Това е все едно да се вайкаме за ненужността на човешкия живот. Скритото безсмислие е в явния смисъл.
Като проява на висшата човешка духовност литературата влияе пряко върху живота, като определя неговата същина в протяжността му.
Висшето има свои механизми за въздействие върху Нисшето, които са необозрими. Резултатът започва от там, където привидно липсва резултат.
В определени периоди от развитието духовността е на заден план, но тя никога не може да остане завинаги фон. Тя е идеята на картината. Идеята определя жизнеността на изкуството, наречено живот. Тя е нужна, за да се преоткриваме.
Индивидите пренасят духовността и чрез гена си. Онова, което трупат върху дадеността, е тяхното миниатюрно, но важно усилие да обогатят бъдещето.
Всяко преоткриване е начало, което съдържа всички начала.
Преоткриването на всеки човек е неповторимо именно чрез и заради духовността.
Откриването на човечеството е доказателство, че външният смисъл може да ни победи, като подтиква вътрешния смисъл в движението.
Движението се съдържа вътре в пас; извън нас то с само промяна.
Литературата като духовност предусеща или предвижда движението; направляването му е дело на човека.
Невидимостта на процеса непрестанно засилва жаждата за видимост. Жаждата ни кара да търсим познанието, но то не се засища, а дава жаждата на тези след нас.
Жадните търсят. Същността намира.
Който намери себе си за себе си, е щастлив. Който намери себе за другите, е блажен.
В привидната безцелност литературата няма друга цел, освен да ни направи щастливи или блажени. Не постига до край целта си, защото е по-нужна.
Колкото повече ни обсебва дълбоката ни същност, толкова повече въстава суетата ни. Може ли да изчезне съвсем- въпросът е да я опазим, като я проверим.
*
Суетата е цвят от палитрата на характера; ние сами нанасяме цветовете върху платното на живота, което все така е бяло.
*
Дребните изменения на човешката природа са измерения за силата на нейната височина.
Суетата е външен изказ, чрез който понякога светът разпознава вътрешния ни глас. Разпознаването не означава опознаване.
*
Струва ми се, че има начин светът да ни обикне — докато сме мислили непрестанно за него, не сме си губили времето.
*
Омразата е всичко онова, което ни заслужава. Нейният смисъл е в преодоляването й.
*
Който се научи сам да отключва душата си, знае какво е радостта.
*
Жадният за мъст пие от себе си.
*
Искреността е детството на нашата душа. Ако сме способни въпреки всичко да се връщаме към него, имаме шанса да пораснем.
Споделеното е богатство, с което се разпореждаш единствено ти. Ако предпочиташ да останеш бедняк, има начин – да не оцениш богатството.
*
Забравата е повод за всичко, което очакваме.
*
Любовта често се ражда от онова, което се случва, а расте от онова, което не се случва. Затова няма възраст и старее само в нас.
* Спорът е физическото доказване на духа .
*
Простотата е пъпната ни връв с живота. Срязваме я не за да се родим, а за да се преродим. Възстановяването й е дело на нашето естество.
*
И бедността, и богатството са ковчег за духа, който търси смъртта.
*
Робското у човека се къса от неговия страх.
*
Приятелството е взаимност, която се самолекува от нова взаимност.
Приятел е, който чрез тебе самия се опитва да те познава толкова, колкото ти самият се познаваш и повече.
Само който познава себе си, е способен да върши това с другите.
Приятелството е повече самоуважение, отколкото уважение.
*
За вас съм всичко, което съм била. За себе си съм всичко, което предстои да бъда.
Днес е срещата на двата погледа.
Естеството е невидим взрив, след който дори рушенето е основа на съзиданието.
Енергията, която не съзнаваме, ни осъзнава.
*
Хармонията е покореност .
*
Възторгът от оцеляването е феноменален порив на вродената ни глупост към тотално себедоказване.
Феноменален, защото именно той предизвиква порива на придобития ни ум към себеизява, която пък разкрива недостатъчността на вроденото.
В битката между ума и глупостта човекът е войн на Бога.
Останалото е война на нравите.
*
Краят не се съдържа още в първата стъпка, единствено когато безкрайността е останала наша. Мярата е нашето откритие.
Безкрайността е стопанка на душата ни, ако има какво да стопанисва.
Човекът се помни, защото забравата е смърт. Слава богу, той живее.
Потопът е предизвикателство към смъртта, а не към живота.
Продължението от нищото е първата човешка надежда.
Човекът е цвете:
Зарядът на корена е вярата.”Стеблото е нейната мощ, а цветът – умението да се съхрани.
Растежът разкрива същността на вярата, а цъфтежът – нейния смисъл.
*
Думите са стрели от лъка на душата. Невъзможно е да се превърнат в камъни от прашката на бездушието.
*
Сложността остава предпоследна степен на познанието.
*
Животът е обстоятелства, които ни предизвикват.
Сладостта е в приемането на предизвикателствата като радост.
Болката идва не когато сме слаби, а когато искаме да бъдем по-силни.
Пътят без болката е самият път.
Болката е временен или постоянен господар, само когато сме роби.
*
Изживяното е наша собствена заслуга и затова винаги е повод за самочувствие и дори за оптимизъм, за нищо друго.
*
Съдбата е в нейното откриване.
Откривателите ги обичат.
Всеки отговор е вече нов въпрос.
По-лесно е да достигнеш до отговорите, отколкото до въпросите: въпросът е откритие, а отговорът – познание.
*
Всеки век погребва надеждите на предходните векове, за да възкреси новите надежди.
*
Отчаяните усилия на изкуството да създава нов свят са всъщност висш плод на отчайващите усилия на човечеството да промени стария.
*
Творческото приятелство е докосване на безплътното. Затова се иска не усилие, а умение.
*
Изкуството съзнателно се стреми към мечтата си – човек, който иска и може да чуе как расте тревата, макар отдавна да е бил свидетел на пожълтяването и изсушаването й.
Бог прави безплътни тези от нас, които обича .
Но малцина от безплътните взема до себе си – тези, които имат волята да не го намразят и куража да го обичат.
*
Спорът е опростените изкази на сложността по пътя към нея.
Общността на пътя съдържа удоволствието от изравняването на крачките.
Сблъсъкът е догонване.
Първичността е остров за мъдреците, за да не се удавят.
*
Животът е полусън и ние постоянно искаме да се събудим, но го постигаме след смъртта.
*
Разговорите с другите ни дават само онова, което не сме придобили от разговорите със себе си.
*
Написването на литературната творба е лично писателско поумняване насаме.
Публикуването на литературната творба е личното писателско изглупяване до показност.
Второто е оправдано от целта – търсят се обективни свидетели на първото.
*
Главата се носи, а не се пренася.
Самотността е заслуга за избраници.
*  
Безкрайността има само един край – изглупяването .
Крайният индивидуалист, за разлика от безкрайния индивидуалист, е регресирала всеобщност.
*
Инстинктивният политик е избраник на глупостта. Инстинктивният поет е избраникът на ума. Чий избраник ще бъдем – избираме ние.
*
Смъртта не оправдава живота ни, тя го обезсмисля или осмисля.
*
Ние винаги сме живи повече, отколкото подозираме.
Неподозираната ни енергия понякога дори е истинският живот.
*
Способността да спираш по пътя е забележително усилие на чувството за мяра.
*
Удовлетворението е капчица влага за жадния дух .
*
Временното самосъхранение е само спирка, пожелана по пътя на всеотдаването.
Новото е търпеливо по природа и по необходимост .
*
Изкуството и животът не си приличат: характерът е първо доказване, а освен това показване.
Липсата на усет е неосъзната трагедия. Усетът има много степени, но винаги е самороден. Затова се развива естествено, заедно с нас.
*
Самовлюбеният не знае нищо за любовта. Влюбеният не знае нищо за себе си.
Незнанието е рай за нашите илюзии.
*
Правото ни на избор е основното удоволствие от свободата.
За него се подготвяме цял живот, постоянно.
Ето защо границите на свободата са вътре в нас самите.
*
Разумното съмнение не си знае силата, а безумното – слабостта.
Майсторът познава изкуството на овладяването.
*
Малцината, населили пространствата на духа, са щастливци в своята нещастност.
Мнозината, опитали да се заселят в пространствата на духа, са нещастни в щастливостта си.
Емиграцията (вътре и вън) е израз на родовата ти памет и търси най-точния си изказ чрез думите и чрез мълчанието – паметта предполага във времето, забравата разполага в мига .
Отнето ни е всичко, което не сме спечелили в борба с примирението.
*
Езикът на мъдростта помни предходното като ехо, дочуто от собствен слух.
*
Отчаянието е връх на човешката глупост. Лавината на отчаянието е силата на глупостта.
*
Благодаря ти, че те познах. Господ се скри, но не изчезна.
*
Велик е мигът, защото не ни опази от себе си.
*
Самообич може да премине временно дори в болест, която външно разяжда личността, с една цел – да избегне самоомразата, която вътрешно разрушава личността.
*
Човек се качва сам на бесилото, когато знае, че примката не е крайна цел, а само крайпътен елемент от пейзажа.
Движението е неистовата вяра на застоя.
Откритието, че човекът е гол, не ражда мъдреци, а моделиери .
Лудостта разкрива голотата и я облича в мъдрост. Крачката между двама е лесна, когато няма пропаст.
*
Ехото познава очите на човека, който е извикал душата си.
*
Сънищата идат, за да се изясним. И си отиват, точно когато направим това.
*
Сложността винаги се стреми към опростяването и остава с него.
*
Само жадните познават вкуса на водата. Напилите се го забравят. Забравата стои в основата на човешкото несъвършенство, чрез което оцеляваме.
*
Пясъкът поглъща вълната, защото няма как да я върне: за пясъчната плът водата е дихание.
*
Човек може да познае безграничността на своя ум и да владее неговите граници. Дори за да ги нарушава успешно.
*
Правото на индивида свършва, когато започне дългът му към обществото.
Правата на обществото насочват нашия дълг, но не го определят .
Ето защо свободата на личността живее в смешен затвор, на който ние самите сме пазачи.
Важният въпрос е обществото да създава закони; които обичат пазачите.
*
Основната функция на държавата като механизъм е да разкрепостява индивида до рамките на колективната закрепостеност, във всеки следващ етап тя раз-чупва тези рамки — разширява ги или ги стеснява.
Динамичната държава е съвършен динамизъм, който чрез добре смазаното си движение изпреварва и предотвратява своето излишество.
*
Личното и общественото са две страни на една и съща монета.
Който забравя това, неизбежно става жертва на инфлацията.
Най-доброто съотношение на личното и общественото е опит да се избегне инфлацията.
Успех никога не се постига, но се проправя път на опита. За човечеството този път е безкраен.
Обществените науки, които търсят анализа в собствените си рамки, като игнорират съзнателно синтеза със своите посестрими, са обречени на провал и (след поредица от провали) на смърт.
Органичният синтез ще бъде основа на прегрупирането на обществените науки, на отмирането и раждането на нови.
Необикновената бързина на обществените процеси в световен мащаб ще превърне динамиката в същностна характеристика на синтеза .
И анализът ще е принуден да се съобразява с динамиката, дори без да я познава.
*
Смъртността на обществените науки ще се увеличава, успоредно с растежа им.
Между раждането и смъртта човешкото общество търси по новому старата надежда – да се (о)познае.
Колективът умря в индивида и се роди в него, до безкрайност — да се промени.
Безграничността на индивида приема границите на колектива, за да ги разкъса. Границите на колектива се разширяват от безграничността на индивида.
Смъртта е отдалечаването, раждането е приближаването.
Целта е сливането: примирената игра за надмощие, в която животът е тържество.
Щастлив е индивидът със знанието, че изборът е и красива игра на случайности.
Границите на човешката природа се определят всъщност от нарушенията им.
*
Вярата открива пред познанието хоризонти, ако не го превърне в догма, а приеме и освободи безкрайността му.
Истината се проверява и в индивидите, и в обществото.
*
Паскал: „Сърцето има своите основания, които разумът не разбира”. А аз: Висшите основания на сърцето разумът разбира и въпреки това отрича.
*
Човек идва, за да си отиде, по живее, за да остане.
*
Смъртта не може да потъне в нас, защото още при първия реален досег ние потъваме в нея. Кой превзема: ние нея или тя нас.
*
Смъртта доказва, че животът е реалност. Животът подсказва, че смъртта е измислица.
*
Животът и смъртта са две различни страни на са-моспасснието.
Животът е радост.
*
Човек, който не разбира от жестове, не потъва в живота и не знае сладостта на подводното плуване.
*
Простотата в изкуството е задължително преодоляване на сложността.
Простотата в живота е задължително приемане на простотата.
Преодоляването е навлизане.
Човешкият характер е ядро на верига, която може да бъде разкъсвана.
Съединяването в нова верига (до разкъсването й) е умение, а не чудо.