Самоубийцата

Вярата бе убита на улицата, до едно вечно зелено борче – самотно и красиво.
Това до днес жадно за живот тяло бе валяно в много длани – груби и ласкави, обкичени с едри бижутерийни изящества или с похабени от вятър и вода кожа, кротки или напористи, дръзки от мъжественност или омекнали от безволие, огладени от безконечни игри или изострени от безкрайно напрежение… Човешки длани, които чрез плътта получаваха усещане за духовен оргазъм. Клетките им бяха топли и ненаситни, но интимността бе невидима за другите и това засилваше желанието да разбунят тайната. Тайната на своето съвкупление с Вярата, която всеки сам довършваше в лъжа или истина.
В началото, когато бе младо и напращяло от жажда тяло, Вярата се опиваше дори само от докосването на очите. По тях разпознаваше какво ще се случи: ще влезе ли в духовния микрокосмос на Човека или ще се подхлъзне в плътската оргия на човечето. Бе й любознателно да познава. После започна да опознава. Предусещаше миговете и знаеше да очаква от тях. Взе сама да повежда накъдето си иска общуването, да го превръща в игра на нерви и чувства (понякога), да потапя във водите на своето тяло и дух непосветените и да изоставя добрите плувци, да се сгушва на дъното при удавниците. Дъното още не бе блатясало и бистротата му мамеше заблудени риби (с човешки образ) на стада – пъргави, ласкави, единни. С времето на дъното оставаха все повече самотници. Човешките стада търсеха пастири, но те се оказваха хитреци и стари любовчии, които дори не си правеха труда да се любят с изпосталялата Вяра.
А тя искаше да се отдава всекиму. В началото го правеше за удоволствие, после – по навик, накрая – от злоба и безсилие. Когато още властваше над околния свят и бе безумно желана от всички, не се възгордя. Когато за нея се носеха какви ли не слухове и раздуваха любовните й приключения до безконечност, се опита да бъде горда. Когато взеха да хихикат зад гърба й и безжалостно да подхвърлят в очите й хули, реши да остане спокойна. Никога нищо не й се отдаде до край. Бе едно чувствено същество, което умъдряваше, без да се променя. Все по-самотна, заповядваше на хладния си разум да не се поддава на хитрините, да не се води от подмятанията – напразно. Разумът й разбираше всичко, но не можеше да го приложи. И си оставаше все повече ничия.
И все повече искаше да се отдава всекиму. Не можеше да спре тази своя жажда, това бе в кръвта на живота й, на началото й. Това бе нейната отреденост.
Спомняше си известността. Тогава я канеха навсякъде и предпочитаха компанията й, защото разпалваше огъня на човешките страсти и правеше света интересен, осезаем, податлив, покорим. Шушуканията не я впечатляваха, защото беше красива. Нямаше време да се взира в тялото и духа си, но знаеше това. Когато злобата – развратна и измамна – я заливаше, тя се окъпваше в няколко искрени взори и сърца и отминаваше. Искаше да завладява, за да бъде завладявана. По-късно взеха да я отминават, защото им пречеше. Безразличието я плашеше късно нощем и нямаше сили да го прозре и овладее в мислите си. От това дори тялото й залиня.
Спомняше си предателствата. Мъже, на които бе шепнала най-хубавите думи в самотните им нощи, я изхвърляха из домовете си в мъгливи утрини. В техните дни на безконечни пререкания и действия тя нямаше място. Други, които се бяха клели в нея, я продаваха на първото тържище на страсти и злобливо се хилеха на наивността й. Трети, които бе обичала шумно и пред очите на всички, се кичеха с името й, докато обществото все още я търсеше, после я обявиха за измамница и мръсница.
Спомняше си Любовта, за нея мислеше най-много. Странно, онези, които я обикваха до смърт, умираха най-рано.Някои, много малко, се самоубиха. Плака над гробовете им и тогава единствено чувстваше своята немощ да съхранява временното. Не можеше да потъне с тях в черната паст, макар и това да преминаваше през пламналите й мисли. Беше й отредено да живее все още. Имаше и такива, които я разлюбваха и оставаха живи. Раздялата бе мъка, докато свикнеха. Тя се връщаше при тях, молеше за взаимност и пустосваше своя нрав да се раздава на всички. Напразно, те превръщаха чувството в спомен по-бързо, отколкото очакваше. Ставаше смешна в опитите да съхрани отиващото си. Успокояваше се само, че не я заменят с друга Вяра. Живееха си добре живота без излишна любов. Понякога нощем се стряскаше – ако променеше нещо у себе си, сигурно не биха отвръщали взор довечера влюбените. Но какво? Тя можеше да отдава плът и дух, да се разголва в своята всеобщност и не умееше да бъде загадъчна, недостижима, да се явява като светица в тайни мрачни храмове, където богомолците да я търсят: цяр за душите им. Тя беше една любов с вече опорочена плът и разпилян дух и можеше да остане вярна само на себе си. Нищо повече. Всички я познаваха такава. Свикнаха с нейното присъствие и се изравниха по безразличието си от това присъствие. Искаше да бъде нова. Ставаше нова, но за зло: около устните й се очертаваха бръчки, около очите й се откроиха сенки, белите й доскоро ръце се понадиплиха от излишъци на плътта, нозете й наедряха срамно. Подгониха я болести. Ако сега се появеше в храм, щяха да я изгонят. Затова си спомняше, дълго си спомняше -нощем и денем – времето на Любовта.
Отдаде се на оргии – дълги и безпаметни. Една гавра с телата и душите, която тя умело режисираше. Омесваше всичко и всички в блатото на колективния оргазъм. Хилеше се, за да не заплаче. Крещеше, за да не се взриви от натрупаните мълчания. После рухваше – парцал, с който можеха да си изтрият подметките всички, на които си въобразяваше, че отмъщава.
Понякога някои все още поглъщаха духа й и го превръщаха в свое знаме. Беше като пиянство, после отрезвяваха и се учеха да приемат присмеха на околните. Не можеха да й простят този присмех.
Тя сама вече не си прощаваше. Намрази се. Намрази своя характер и неговата непроменяемост. Все още обичаше единствено децата. Взираше се в очите им, но техните погледи не бяха отправени към нея. Поне малък проблясък на интерес търсеше. Напразно. Не защото искаше да флиртува с подрастващите, такъв цинизъм й бе неприсъщ. Жадуваше интерес и мъничко нежност у младите, поне в погледа им. Мъдростта й подсказа: те ще имат своя Вяра – сигурно онази от храмовете, която толкова години се съхрани непорочна и загадъчна, недосегаема и красива; или друга – от улицата, но одухотворена все повече с годините и нежелаеща да се отдава всекиму, да „превзема” всички и навсякъде, докато те я превземат и забравят. С каква ли щяха да я заменят? Бащите вече не си спомняха за нея и нямаше да разказват нищо, нищичко. В мемоарите им – захвърлени томове в прашясали библиотеки – щеше да се мярка името й, но това щеше да бъде спомен за нейната младост, не за нея самата.
За какво й е сега мъдростта? Неизвестна и низвергната, сама се влачи по улиците – една бездомница, която искаше да превърне всички сърца в свой дом. Защо бе наивна, защо не подбираше сърцата и очите. Защо бе смешна, защо разгради духа си, докато плътта й старееше. Не можеш да обвиняваш другите, без да се обърнеш към себе си. Обръщаше се отново и отново. Нищо – стена, пустиня, сухо дърво. Влачеше нозе между кофи за боклук и задържали се локви и не можеше да различи сезоните. Споменът бавно я убиваше. Галеше с длани дърветата, но вятърът профучаваше през листата им и свиреше присмехулно. Природата имаше свои закони, които Вярата бе забравила. Сега ги откриваше отново в самотата на своето излишество и знаеше, че е мъртва, мъртва за всички и за всекиго. Спеше на някоя полянка в горите или под старите дървени мостове, заслушана в шумовете на нощта, които само й припомняха, че животът продължава. Всички я бяха предали, защото тя самата бе предателка на себе си: шумна младост и безплодна старост. Тя ги бе лъгала повече, отколкото те нея. Знаеше го и не искаше да го разбере. Страхуваше се да не полудее от самота и безпомощност.
Една нощ бе убита на улицата. Неизвестно кой довърши бавната й смърт. Сигурно нозете на тълпата, които наивно бързаха към нова Вяра. Не стана скандал. Спря се само едно дете – то още не различаваше мъртвите от живите. Старата Вяра поиска в последния си миг да се огледа в детските очи. Напразно. Те отминаха бързо и запомниха само борчето със зелена наметка, каквато природата отрежда единствено на избраници.