По пътя

Недей заобля, преболяло мисъл,
на чувствата внезапните завои.
За тиха обич аз не съм орисана
и тези равни ласки не са мои.
За ръбестите бездни на дъха си
опазила съм сили. Имам вяра
от времето безкрая да откъсна
дори когато моя ден прегаря
и слънцето смирено се стаява
зад хоризонта, легнал от умора
в леглото на безумната жарава,
която утре ще разбуди хората…
Ще скоча аз. Ще тръгнем все нататък,
където разума със лудостта се слива!
. . . Огромна е, безкрайна е земята,
защото съм до костите си жива.