И (телеграма)

(телеграма)

Есен. Топлината и светлината доказват, че животът умира, за да роди. На границата е пейката на живота, на която стоим Аз и Той, оплели длани. През очите ми прокапват последните мигове – листа, които Земята неистово влече. Равновесието в мене ме отнася надолу и напред – самата аз: сълза, която ще прокапе през неговите очи и ще потъне в пръстта; усмивка, която ще изгрее върху неговите устни и ще потъне в хоризонта. Той няма да изтрие сълзата и да скрие усмивката – това е вече част от него. Ще си спомня и ще разказва.
Опази ме: останах сълза и усмивка. Не ме съхрани: остарях в обятията му.
Не го опазих: вятърничавата му същност се завихря във виелица на душите. Съхраних го: остана си Младок дори в мъдростта.
Човекът няма избор: докато се опитва да направи подвластен на себе си Духа, все повече попада под властта му. Човекът има изход: докато Любовта му се опитва ревниво да състари Духа, чрез нейната неподкупност Духът става все по млад.
Смешните опити на Временното за надмощие водят до сериозната възможност то, влюбено и подвластно, да се сътвори във Вечното, сътворено от него самото.
Ето защо Животът е повече смешен, отколкото трагичен.
Ето защо Животът е.
Лично доказателство: впивам устните си в устните на Духа – жарава (това е пътят), върху която си струва да изиграеш своя неповторим нестинарски танц.
Ето защо с боси нозе идваш и с боси нозе си отиваш от света.
Общо доказателство: всеки от нас.