Двойната власт или принципът на виенското колело

„Когато кара по линейния /ляво-десен/ път, колата му не иска да следва пътя, а се вие накъдето й падне, а духът му, душата му, езикът му, съзнанието му летят е небесата, във високите планини, към Горния свят; реят се в поезия, в песен, погледът му не може да гледа напред долу по хоризонталата, а търси пътищата на Горния свят, които иска да следва, докато дребнавото му обкръжение го дърпа надолу.”
Атанас Славов – „Оловното кълбо”

„Небесното е болка в нас –
от болка земното живее.
Обречени на двойна власт –
подготвени ли сме за нея?”

„Когато намериш средния път, намираш доброто.”
Източна поговорка

Човекът е дърво – с корен дълбоко в земните недра и с корона високо в поднебесните селения. Какво му дава коренът? Сок, живителни сили от невидимите подземни пластове, където се лута и напира енергията на жизнеността и силата. Какво му отнема коренът? Дърпа го неистово надолу, към земното притегляне и не му позволява да се отдели, да отлети като птица, която кръжи в простора, осъзнала полета на своята самотност и неподражаемост, опознала магията на Високото и прерязала облаците на небето без страха от срутването и поражението, дори с низостта от слизането надолу, но само поради собствена потребност и при естественото желание да отдъхне, за да полети пак. Дървото расте нагоре, но това е само жажда за височина, не и достигане на непонятните й предели. В короната му пеят птици и всяка клонка ги приласкава в обятията на своята зелена магия, обърнала очи и помисли към необята на въздуха. Но короната е и хралупа, в която животинките се приютяват от небесни стихии. Уюта на тази затвореност е храм, от който птиците винаги могат да отлетят, да си отидат, да се зареят, да заплуват във височините и да се приютят на някоя скала. Дървото с пищната си корона стои непоклатимо (само или с другите), дръзко срешу вятъра и виелиците, гръмотевиците и бурите. Но то винаги ги очаква, не ги предизвиква. То търпеливо се съпротивлява, не напада.
Това е човекът – подложен на природните влияния, той расте нагоре и колкото по-висок става, толкова повече опас тностите на небесния изблик го карат да изтръпва в себе си, да се събира, да се изправя и да се отбранява. Не може да прореже сам нито една природна стихия, защото не е възможно да се откъсне от себе си, от корена на своята земна участ.
Феноменално е. Замисляме ли се какво противоречиво създание е човекът и колко все повече Противоречието между земното и небесното у него се изостря в потока на Времето. Защо?
Деловият и организиран XX век доказа: ти, човеко, трябва все по-здраво да стъпяш върху земята, да бъдеш разумен реалист, който все по-добре, по-точно, по-целенасочено планира стъпките си напред. Напред означава единението ти с машините и тяхната студена мозъчна плът, която не познава компромисите на витаенето във въздуха. Нямаш право на крачка встрани, не ти стига времето да се наслаждаваш на птичите песни в короната на твоите мисли и чувства. Мисълта ти е сплавта от многопосочното земно притегляне и болката от тази земна всеобхватност трябва само да намалява излишната ти болезненост, защото в организацията на движението място за излишества няма. Коренът те закрепостява все по-твърдо върху земята. Единението ти със земните чудатости на техниката и науката изисква разумът ти да се съвкуплява с тези чудатости и да изпитваш върховната еуфория от съвкуплението. Окастря се короната на твоята виталност. Ти ставаш студен и безрезличен, бързащ и организиран, можещ и сведущ в земните дела. Време няма, място няма за лирически отстъпления. Природата ти дава усещането, че си част от нея, но ти все по-малко държиш на това усещане – потапянето в него е лукс. Излъскват се механизмите на твоята вътрешна природа, пригодени към безумието на реалността.
Понякога безумието те буди нощем. Все пак, въпреки всичко лирическите отстъпления те заливат въможно най-неподходящо в твоето делнично осъществяване. Стъпкваш всяка емоционална проява, която може да те откъсне от повика напред и все напред. Дори онези, които искат да полетят нагоре, се сливат така с машините, че тръгват от Земята към Космоса с мисълта не за своята природа, а за неподражаемостта и неповторимостта на това сливане. Дори те трябва да носят най-добре излъсканите и проверените земни качества, за да бъдат най-устойчиви на емоционални натоварвания, защото в полета към неизвестното емоциите са пагубни, ако не са добре контролирани и застопорени в определени граници, които някой отново и отново се опитва да затвори в решетките на разума, на разумността.
А точно емоциите са корена на жаждата ти да полетиш нагоре. Те са всичко, чрез което расте короната на твоя надземен свят от фантазия и приказност, от птичи песни и небесни докосвания /дори илюзорни, дори мигновени, повече мечтани, отколкото реални/. Иска ти се да отрежеш стъблото на тази двупосочна природна измеримост, защото двойната власт тежи. И все повече вярваш, че земната власт и болката от нея ти дават силата, когато преодоляваш тази болка. Докато ставаш все по-силен по земному, си все по-слаб в своите небесни измерения.
Вглеждам се в човешката история. Точно съзвучието с болката от небесната власт е обреченост, истинска и единствено вярна обреченост, спасява Човека. Съвкуплението с нея е било върховна проява на Духа, който е водил човечеството през Времето и Пространството. Преодоляването именно на тази болка е снизявало човека. И какво, че там, долу, той има усещане за земна сигурност – короната му оплешивява и стъблото се клати от всеки повей на вятъра, да не говорим за бурите и земетресенията, когато като гол охлюв излиза човекът и се моли на небесното в себе си: да издържи то, едничкото, което природата му е дала и което все още тя обича в неговата бездънност.
Цивилизациите отричат природното у човека, стремежа му да бъде емоционално и мисловно безграничен, всемирен, необясним, неприспособим към земните рамки и канони. А човекът се съпротивлява. Как? Изкуството (което през XX век става също по-организирано в своята привидна хаотичност, по-земно в своите небесни търсения) е само изблик на това съпротивление. Истинската, реална, всекидневна съпротива е вътре в човека, в неговата психическа космогония.
Забелязал ли си, все по-силно е у тебе противоречието, изразено като избор – какъв да бъдеш: практичен или непрактичен, делови или занесен, организиран или хаотичен, да подчиниш всяко свое действие на разума или да се водиш от предизвикателствата на чувството. И едната, и другата страна имат своите крайности. Приемеш ли земните изисквания, ставаш напорист, нахален (нахакан), лаком. И вездесъщата мания се върти в кълбото на тази и още куп други изсквания, които те превръщат в пробивен маниак. Сам определяш мярата. Но именно в определянето на мярата е трудността. Пределът, от чертата на който нататък изменяш на своята природа, е индивидуален. Въпросът е дали искаш винаги да печелиш или често си готов да губиш в земните измерения на тези понятия. Доказано е, че който печели в едно, губи в друго (и обратно). И още – загубата често е печалба. Но не винаги ти стигат времето и силите за отстъпчивост, нямаш търпение и нерви да печелиш бавно, пък и не се знае… Понякога сам не подозираш, че си задаваш въпроси, все свързани с тази мяра, че тя е всекидневна, всекичасна. Които не издържат на въпросите, полудяват. Все повече са лудите хора върху майчицата-земя. Емоционалната им същност поглъща всяка практич ност и те стават надземни, необясними. Малко от тях отново се връщат към реалността – тези, които все още могат да си отговарят на въпросите и да водят сами нанякъде /навътре към себе си или навън към света/ отговорите. За лудите небесното вече не е болка, то е завладяло съзнанието им, те не се лутат надолу и коренът им изглежда в очите на практичните изсъхнал, но те живеят щастливо в своята иреалност. В света им има идеални човешки взаимоотношения и чувството за мяра е потопено в морето на емоционалната неизмеримост. Не сме ли ненормални всички ние, които ги отбягваме и им се присмиваме? Защото ние продължаваме все повече и по-често (тайно или явно) да си задаваме въпроси за съотношението на земното и небесното у себе си. Едва ли някога можем да им отговорим докрай.
Има сред нас люде, които завинаги смачкват въпросите, приспособяват се. Чувството за полет у тях бавно се притъпява, умира. Те опознават своите земни възможности и това им дава сили за живот. Само нощем и в самотни мигове ги стряска неизреченото, неназованото, непомисленото, не почувстваното. Знаят ли те с него как да се преборят? Най-щастливи изглеждат онези, които са родени приспособени само за земните измерения на живота ни. Те са мравки, способни да трупат в топлите сезони зимнина – с неистови усилия, крачка по крачка. Предпочитани са за работа и общуване тук, на земята. Не създават главоболия никому, познават само болката на земното превъплъщение и с нея се справят великолепно. Изглежда, че човечеството се движи напред именно осланяйки се на тяхната реална земна измеримост. Но това е илюзия, казано отново по принципа на виенското колело. Мравките могат най-много да построят мравуняк, а нима в мравуняк ни е отредено да живеем? Докато пролазват дребните си крачки, те не са способни да прозрат голямото, неизмеримото, което се ражда именно в преодоляването на Противоречието между земното и небесното.
В преодоляването са успявали и ще успяват само големите Духове. Кой от тях не е полудял, Господи, кой от тях е бил практично земен и едноизмерим! Тези свои чеда човечеството обикновено не разбира в Мига, но бавно опознава във Времето и се крепи на откритията, предположенията и предвижданията им. Двойната власт е обреченост, която те приемат като храна за духа си и живеят на ръба на Живота и Смъртта, за да създадат духовна храна и за другите: за мравките и за птиците (нека така наречем лудите), за пчелиците, които се лутат между кошера на живота и нектара на цветята в неизмеримата и неотразима Природа…
Особено важно е, че психическата човешка космого ния има не само обобщен, но и делничен смисъл. Той е постоянен, безмерен – река, която само при малцина достига морето. Река с два бряга. Но единият от тях е винаги по-висок, потънал в зеленина и разкош, в невидима за простото око пищност. Така в делничните си прояви неизбежно едното от двете измерения у човека побеждава. По-слабото просто се приспособява към първото и си живеят временно в някаква относителна зависимост и примиреност. Докато пак избухне – на принципа на виенското колело, въз основа на който е написан целия този несъвършен текст – Противоречието и отново трябва да го овладяваш, за да си жив. Притъпиш ли го за час или завинаги, излъскваш собствената си природа и не й позволяваш да диша – все повече неподражаема и непознаваема…
Непознаваема. Все повече. Стоя надвесена над Противоречието – бездна. Велико е то у човека. Искам да го прозра и да разбера: кое ще победи във Времето – небесното или земното. Хората са намерили един изход: да се делят на „земни” и „небесни”. Но този изход всъщност е вход – влизаме пак в тунела на човешката неедноизмеримост. Нали „небесният” също трябва да се храни? Нали „земният” не може да победи внезапната безсъница и поривите на нереалното, свръх-земното, безмерното? Виенското колело работи с ускорени обороти. Не спира. Надолу и нагоре във въздуха, във въртенето.
Не искаме да спираме. Но кой ще ни посочи реалния път. Колкото индивидуален и личен да е, той е и общ. Движим се /возим се/ като слепци по него и напипваме самите себе си, своя вътрешен свят, долавяме го и го опознаваме дори, а той все повече ни се изплъзва. Може би в това е смисълът на човешкия живот? Единственото, от което се страхувам е, че ставаме все по-слаби. Външните прояви на силата ни не могат да скрият нашата вътрешна слабост. Тогава? Който издържи. Безмилостна е Природата, защото Човекът не е могъл и не ще може да извоюва своето изконно право: да бъде безпомощен.